За различността на представите ни

Отричането на Бога е изява на човешката суетност и високомерие. Това нещастие може да сполети включително и добри хора, които са били подведени от идеята за незабавна справедливост на планетата Земя.

Днес и сега!  

Справедливост и правдини, които не могат да бъдат постигнати между човеците по друг начин, освен чрез някакви форми на „оправдано насилие“ заради постигане на формулирана ясно „висша цел“ за цялото човечество.  

И, разбира се, насилието да е само срещу онези, които не желаят справедливостта, правдата и равенството между хората да е в рамките на житейския ни път.

Както е известно от човешката история, една „донякъде оправдана“ форма на насилие може да бъде примерно диктатурата на пролетариата. Друга форма е военна диктатура.Трета форма са повечето буржоазни революции от типа на френската.

Във всички случаи то е пряко насилие срещу някакво малцинство, което незаслужено държи механизмите на репресията в държавата или общността и някак винаги поставя личния интерес пред и над обществения интерес.

Така че насилието над тях изглежда справедливо. В крайна сметка властта и богатствата биват отнети и преразпределени.

Тази форма на насилие ми е добре позната и аз мога детайлно да разкажа за нея. Но като изключим политико-икономическите механизми, най-важното в диктатурата на пролетариата като режим на управление е, че… няма място за Господ.

Господ е подменен от „вождове“ и „учители“. Вождовете и учителите на нацията често са издигнати в култ. И понякога дори обожествени. Култът, както е известно, не позволява съперничество и конкуренция.

Затова Бог е и забранен, и осквернен.

А то е ясно, че след като се заклеваш в друго човешко същество и неговите ценности, значи се заклеваш в богоборчески атеизъм.

Ужасното е, че диктатурата на пролетариата сама по себе си е силно пропагандна.

Пролетариатът (онзи който създава благата за обществото) налага диктат над онези, които са непроизводителни, но присвояват тези блага. Алюзията с каузата на Робин Худ напира и милиони хора започват да мислят, че тази форма на насилие е не просто „донякъде оправдана“, но също така „неизбежна“ и „по своему справедлива“.

Да не забравяме, че социализмът като обществен строи постепенно се налага в много страни по света, макар и не точно като диктатура на пролетариата. И в този вид нов социализъм (основно в скандинавските народи) няма лошо. Защото там Господ си е на мястото съвсем официално.

Така че не социализмът е виновен, а нежеланието на „вождовете“ и „учителите“ да търпят конкуренцията на Бога.

Вероятно не знаете, но бившите атеисти като мен са изключително чувствителни към насилието над мисълта и над личния мироглед. Те могат да доловят признаците на такъв вид насилие дори когато хората в така наречените „демократични държави“ не намират основание за особена тревога.

Форма на насилие може да бъде осквернителното окарикатуряването или пък саркастичното представяне на Създателя на света.  

За бившите атеисти това е очевиден признак за приближаващо насилие. Но не само защото умишленото окарикатуряване и саркастично представяне на Бог е било част от атеистичния режим. А главно защото е умишлено насилие над душите на милионите вярващи в Бога, за които вярата е котва, която им създава устойчивост и сигурност.

Поради това за мен е необяснимо как нещо, което е било част от злото в атеистичния режим, в практиките на така наречените демокрации се оказва нормално и естествено.

А дали е така?

Моят Господ отново се смее.

Неясно защо карикатурното осмиване на Господ се счита за напълно допустимо, ако в християнска или мюсюлманска държава се осмива еврейския Бог, например. Ако е мохамеданския Бог, тогава Той се рисува с чалма на главата и християните с охота се надсмиват на подобно изображение.

Макар да е ясно – Господ е един!

Той е същият онзи еврейски, християнски или мюсюлмански Господ Бог.

Основата на всяка от тези три религии е Петокнижието, което Бог е дал първоначално на евреите, а сетне на християни и мюсюлмани. Но ние често го забравяме и някак подсъзнателно приемаме, че Богът на християните е различен от този на мюсюлманите и още по-различен от Бога на евреите.

Някак техният Бог не е истински Бог, а нашият Бог е същинския Бог, защото нашата вяра е хиляда пъти по-права от тяхната.

Господ се смее. 

Смехът Му кънти из цялата Вселена.

Той не играе на зарове с Вселената си, защото човеците са неизчерпаем и гарантиран източник за доброто Му настроение.

Като мъж, който е израснал и е бил възпитаван в почти стерилна атеистична среда, за мен е било нормално да разчитам само на личните си възможности и опит, а също и на специфичните си дарби, които да развивам с огромен потен труд. Е, можех частично да разчитам на родители, на учители и на приятели. Можех да разчитам дори на Партията или на Професионалните съюзи.

Но дори не ми е и хрумвало, че мога да се обърна към Господ, за да си общуваме.

Честно признавам, даже ми е било забавно да си представям как някой разумен човек застава пред някаква умишлено стилизирана рисунка на друг човек (изобразяваща предполагаем образ на бог или светия) и започва да се моли за подкрепа и сили, за да се свърши някаква важна и спешна работа.

Струвало ми се е абсурдно някой да вярва, че такава молитва може да получи отговор.

Със същия успех можеш да се молиш на каменна статуя или на дървен истукан или дървен или метален кръст, или на домашен чук да свършат работата на… пощенския служител (тоест, да препрати съобщението до адресата).

В смисъл, че някой трябва да препрати молбата ти по етапния ред нагоре, а пък пощенската кутия за събиране на молбите липсва. Няма и отдел „Деловодство“, да заведат официално щението ни.

Тъжно.

Онова, в което можех да се закълна и знаех като формула за успеха беше да се образовам и развивам физически, та един ден да стана всестранно развита личност с много широка култура и силно разгърната креативност.

Това донякъде ми гарантираше успешно да се справям с препятствията. Тоест – здрав атеистичен дух в здраво физически тяло.

Впрочем, от дистанцията на времето си давам сметка, че всестранно развитата личност би трябвало да се харесва на Бог. Но не защото всестранно развитата личност е една грижа по-малко за Него, а защото такава личност има добри шансове да осмисли същността на Създателя и да проумее Плановете Му.

Но за това по-нататък.

В условията на атеистичен режим, професионални посредници за връзки с Бога (свещеници, пастори, ходжи или равини) наблягаха на това, че вярата в Господ не се нуждае от доказателства. Блажени онези, които вярват без да видят и без да пипнат.

За хора без Господ, които са превърнали във висша цел образованието и широтата на общата си култура, изискването да вярваш без доказателства е подозрително.

Какво толкова крие Господ , та иска да Го приемаме на голо и сляпо доверие.

Не упреквам никого. Наясно съм, че не е лесно да водиш битка срещу тоталната пропагандна машина за промиване на мозъци. Фактът, че църквата оцеля, си беше достоен за уважение. Буквално дни след като вярата в Бога престана да бъде нещо нередно, в религиозните общности започнаха процеси на реформиране и на внимателно модернизиране на проповедите.

Лично аз съм присъствал и на така наречените масови евангелизации, на които са участвали по няколко хиляди жадни да чуят Божието слово хора. Но резултатите от тези масови евангелизации не бяха вдъхновяващи. А традиционните религиозни институции не бяха подготвени да посрещнат внезапните силни потребности на хората да си общуват с Бога. Събиране на хиляди в едно бетонно хале  или направо под небето, не можеше да извърши обръщането на бившия атеист в Божи човек.

Миг светлина, но толкова. Част от участниците в подобни „евангелизации“ търсеха простата замяна на едни авторитети с други. Но други се нуждаеха от нещо повече от изискването да обикнеш Бога всеотдайно и да вярваш в него, защото Той така иска. Твърдото изискване да вярваш без доказателства провокираше алюзия с изискването да вярваш в Партията, партийния Вожд и Конгресните решения (триединният атеистичен бог), чиято основна грижа е грижата за човека, като най-висша цел на атеистичното общество.

Съпоставката прави усилията на пасторите непродуктивни.

Като кик във футбола. Защото идеята не е да подмениш Партията, Конгреса или Вожда с нещо друго. С някакъв друг изискваш безпределна обич и безусловна вяра Господар.

Идеята е устойчиво да възстановиш естествения ред на нещата по убедителен начин.

Далеч по-лесно бившите атеисти приемаха изискването да обичаме ближния както себе си. Огромната част от хората от онова атеистично общество бяха добри и човечни хора. Те си вярваха помежду си и не виждаха основание да не се обичат. Част от всестранното образование и възпитание включваха интернационализмът, а това значеше толерантност и към други народи и раси.

Обаче още в първите дни след сриването на атеистичния режим, добрите хора бързо установиха, че лошотията е изплувала отнякъде като мръсна пяна и светът се е напълнил с крадци, мошеници, измамници, насилници и дори убийци.

Религиозните общности и техните професионални посредници за общуване с Бога бяха неподготвени и за този поразителен обрат.

Как да проповядваш любов към ближния, когато този ближен (твой доскорошен приятел и съсед) е започнал да те мрази.

Защото си привърженик на друга политическа партия, например. Или защото си от друга вяра и имаш различен Бог.

Как да изповядваш любов към ближния, когато виждаш с очите си как дори и религиозните институции се тресат от омраза, крамоли и битки за превземане на храмове и човешки души с всички средства.

Драмата на прехода от тоталитарен атеизъм към плурализъм на идеите и вероизповеданията се развихри основно в лоното на Православните църкви, с твърде малки изключения. Господ видя: Катарзисът за едни, а за други трагична загуба на ценностите, придоби невъобразими духовни размери. Моралните трусове забавиха икономическото развитие на променящите се общности, а повечето от тях преминаха и през неочаквано дълбоки финансово-икономически сривове и колапси, които продължиха изтощително дълго.

И Господ силно страда за децата си.

Прагматичният западен европеец и хипер прагматичният жител на САЩ дори не си дават сметка за какви колосалните обществени сривове и духовни възнесения става дума. Впрочем, западняците тепърва ще имат нещастието да преминат през времената на всестранно развитите атеисти, които скоро ще завладеят държавните им структури заради либерализма и свободата на вярванията.

Такъв катарзис е неизбежен. Но дълбочината и драматизмът на този катарзис при тях ще бъдат значително по-сериозни. Защото те замениха Бога с други идоли и тотеми.

А Той каза: Да нямате други богове!

Моят Господ беше натъжен когато лидерите на повечето европейски държави излязоха вкупом на улицата в Париж, за да защитят едно карикатурно списание с липса на художествена мярка и съмнителна етика на редакторите. Защитиха го от разгневени мюсюлмани. Скоро след това същото карикатурно списание публикува обидни за християните рисувателни смешки, а редакторският му екип заяви, че атеизмът е неговото същинско бойно знаме.

Нали разбирате: Катарзисът е неизбежен?!

Това е същият онзи познат на хора като мен войнствен атеизъм.     

Атеизмът, за който е жизнена потребност да се подиграва с Господ. Храброст и героизъм в полза на човечеството срещу мъртвия Бог…

А Господ се смее!

Както споменах, да се подиграваш на Господ е високомерие, в резултат на недостатъчна образованост и значителна липса на информираност. Не защото образованието и информацията са прекомерно скъпи, а поради интелектуално лентяйство. Защото Интернет осигурява достъпа до едното и другото срещу незначителна месечна такса.

Ако си напълно убеден, че Господ не съществува и поради тази убеденост считаш себе си за по-висше същество от презираните от теб вярващи, значи би трябвало да се отнасяш с „нещастниците“ вярващи снизходително, дори съчувствено. Но на планетата Земя няма такова нещо като съчувстващ и състрадателен към вярващите атеизъм.

Причината? Атеизмът не се чувства сигурен. И затова винаги е войнстващ. Той изпитва остра нужда да провокира като се надсмива и грубо да обижда по всякакви начини онези, които вярват в Бога. Той запълва несигурността с враждебна и абсолютна непримиримост. И винаги го прави шумно. И максимално публично.

Допълнително основание за злост и арогантност е обстоятелството, че истински вярващите в Бог са кротки и обичливи хора, които не желаят да влизат в ожесточени спорове и конфликти с ближните си. Няма как да обичаш ближните си и същевременно да търсиш думи и средства, с които да ги уязвиш, да ги подиграеш или наскърбиш.

Защото Бог е любов.

Вредители са и онези, които използват разликите във възприятията.

Както протестантите, така също мюсюлманите и евреите не приемат изографисването на Бога върху икони, нито пък изобразяването му чрез статуи. Атеистите също се надсмиват над иконите и статуите и определят стойността им единствено в зависимост от историческата им или археологична стойност – тоест, в пари. 

Трябва ли да се смеем на палещите свещи и кандила пред икони или статуи?

Моят Господ казва: Не!

Заставането пред някаква икона или статуетка, които са създадени с идеята да изобразяват Господ е за много хора необходим подтик да започнат да мислят за Него. Така те отварят линията за общуване с Бога и се настройват на Божествената честота, казано метафорично. То е като глупавото запалване на сутрешна цигара или като глътката кафе, които за някои хора са „старт бутонът“ за всеки техен ден.

Те са и като светкавицата и тътенът на гръмотевицата, като бученето на поредно земетресение или пък като грохотът на океанските вълни, които подсещат за Създателя.

Има ли основание да се чувстваш по-издигнат от другите заради това, че си възприел някаква по-модерна религия. Че предпочиташ да стартираш деня си чрез цитат от Евангелието или от Корана? Че твоите професионални посредници за връзка с Бога са отхвърлили като глупави и ненужни едни или други религиозни церемонии, украси, облекла или обреди?

За съжаление това е факт.

А Господ се смее.

Именно усещането за някакво преимущество на по-модерните религиозни деноминации над придържащите се към старите канони неизбежно води до възгордяване. Акцентирането върху различността отваря вратата за омразата, а същевременно е и пътеката за мистиката и окултизма (примерно, ритуалът за внезапното проговаряне на непознати езици по време на религиозни служби).

Води до идеи за национално преимущество, дадено свише. До теории за расово превъзходство или амбиции за нов световен ред.

А Бог се смее. 

Примерите за това усещане за превъзходство с месиански привкус изобилстват в новата човешка история, но и в днешни дни. Обладани от егоизъм нации, които считат себе си за по-важни от другите в очите на Господ, възникват и се провалят постоянно.

Забавно, нали? Но и тъжно.

Същото се случва и на личностно равнище.

Суетата и високомерието не просто ни отдалечават от Бога, но и ни подтикват да изгаряме мостове и да срутваме пътища за връщане назад.  В действителност суетните и високомерните не искат да делят заслугите дори за най-дребничките постижения в личния си и социален живот с някого или нещо. Те казват: Всичко постигнах с две ръце и гениална глава!

Колко тъжно.

Но да си суетен все още не значи да си лош човек. Най-малкото не е задължително. Повечето от нас обичат да се поласкаят и похвалят  с „особени“ способности и таланти, които са развити с труд и търпение. Дори когато талантите не съществуват реално или не са онези, които Господ ни е дал, ние пак имаме непреодолими подтици да се похвалим.

Когато сме по-млади, на нас ни се иска да сме отчетливо и подчертано различни от всички други хора. Да бъдем уникални в много неща, а най-добре да сме уникални във всичко. Срещал съм млади хора, които се гордеят, че са сред 5-те процента от човечеството, които движат четката си за зъби вертикално, а не като останалите.

Тоест, нашата най-обикновена човешка суетност може да избуи до самохвална хипербола дори и по най-незначителен повод.

Господ знае: Да си суетен още не значи, че си лош човек. Но желанието да си уникален във всичко е вече стъпка към високомерието.

Защото е високомерие да повярваш, че наистина си уникален във всичко и сред всички, а това те отделя и от Господ. Понеже Господ е създал всеки от нас уникален в едно или друго, но не и във всички аспекти. Защото ако всички очакваме да сме уникални във всичко, това за Бог ще е напълно неуместна разточителност на време, енергия и въображение. Защото не опаковката е важна, а Съдържанието, което е невидимо, но всички усещаме, че е там.

Но Господ е разбиращ. Изглежда просто няма как да не сме суетни. Дори и на старини.

Човек винаги намира у себе си нещо, с което да се съизмерва с околните и да се оценя над линията на обикновеността.

Бог се радва и на това.

Но да си високомерен, това е друго. Високомерието е широкият и високоскоростен аутобан към откъсването от Бога. Уникалният във всичко и високомерен човек не се нуждае от Отеца ни. Той има необходимост от другите хора единствено, за да ласкаят самочувствието и суетата му. За него ласкателството става сто пъти по-ценно от общуването с Господа. А всяко ласкателство е наркотик за високомерието му.

В един момент такъв човек може да се откъсне дотолкова от света, че сам на себе си да си е достатъчен. Има граница, отвъд която не ти трябват дори ласкатели.

Вярното е, че Божият дух във всеки от нас е уникален, но това е Бог. А и това е вече различна тема, за която ще стане дума по-нататък.

Уникалното във всеки е и различността на възприятията ни за света.То е естествено и нормално. Защото Господ иска така.

Още по темата: https://dox.abv.bg/download?id=b57ab1c8df

 

 

 

Дано има повече хора мислещи като тебе и такива които намират сили и време и не ги е страх да го споделят. Но само на търсещи Бога в себе си най вече.
Защото има и други, в които Той вече не съществува и като спомен.
На такива хора няма полза даже да се споделя, камо ли да се спори с тях.

Много сбъднати намерения ти пожелавам през тази година.