Аз знам какво иска от мен Моят Господ и не ми струваше особени усилия да пиша, защото изображенията и думите за тях идваха сами и докато ги записвах, следващите напираха в ума ми. Ако нямаше какво да записвам, просто спирах, за да почивам.

Ще призная, че понякога се учудвах на написаното, но като го прочитах отново и после отново, започвах да го разбирам. Нещата, които добавях от себе си, са предимно обстоятелствени пояснения, тълкувания и разяснения.

Вероятно добавените от мен неща са били излишни. А със сигурност след време ще стане ясно, че поради липса на подходящите думи термини, понякога описанията са доста приблизителни и не съвсем точни.

Лесно ще установите къде съм си позволявал повечко разяснения и описания. Защото даденото ми от Него е винаги кратко и лаконично. То е като ярко изображение. Затова словесната информация е концентрирана, глаголите и съществителните преобладават.

В кратки форми.

Точно така, аз просто записвах, а само от време на време се опитвах да тълкувам сам на себе си смисъла на записаното.

В други моменти ме вдъхновяваше внезапно осенилата ме мисъл и тогава обстоятелствените пояснения и прилагателните се струпваха в неочаквано изобилие.

Докато правех тези записки за Моя Господ, аз чувствах дълбоко спокойствие и увереност. Казано с простички думи: нямаше яростно чесане по главата или пък гризане на нокти. Дори на моменти логиката ми се струваше толкова достъпна и ясна, че се чудех защо трябва да записвам неща, които би трябвало да са разбираеми за всеки.

Същевременно усещах, че предизвикателството е голямо.

Давах си смътно сметка, че записаното вероятно е различно от представите и разбиранията на мнозина. Надявах се, впрочем, че на много хора тези записки ще донесат облекчение и увереност. Но за други ще са повод за разколебаване. За трети записките ще са основание  за гняв и раздразнение. Особено заради обяснението ми, че Моят Бог пак използва свой човешки син, за да предаде желанието си за сключването на Нов завет сега, в зората на третото хилядолетие след Христа по човешкото летоброене.

Скоро започнах да си изяснявам също колко неприятности мога да си навлека с публикуването на „Книга за моя Господ“. И поради човешка слабост ми хрумна да използвам някакъв псевдоним. Но се засрамих от това хрумване.

Сетне си помислих, че в живота си дотук съм извършил твърде много грехове, а човеците не вярват в промяната на ближния към добро заради откриването на Господ. Неслучайно някои от апостолите получили нови имена от Исус, за да не бъде свързвана посланическата им дейност с предишния им живот. А сам Бог е добавял или заменял букви в имената на пророци, за да бележи началото на службата им в негово име.

Но не получих отговор. Предполагам името на човека е етикет, който не е особено интересен на Моя Господ. Така или иначе общуването Му с мен е чрез частицата от Духа, заселена временно във физическото ми тленно тяло.

Така че си казах:

Ще продължа да записвам връхлитащите в главата ми образи образи в развитие чрез думи и изречения, но накрая нека бъде волята Му: Той да реши дали Книгата за Моя Господ да види бял свят, под каква форма и кога.

Предполагам, че заглавието „Книга за моя Господ“ цели да обясни вместо предисловие, че Моят Господ е различен. Той е различен в личните ми представи за Него. Разликата, допускам, е още и в начина на общуването между мен и Отеца ни.

Стана дума за това, че представата ми за Него се е променяла с годините и съм наясно, че тези промени са съпътствани от различни начини на използване на директната ми линия с Него в различни периоди.

Лесно ми е да си призная, че първоначално имах потискащо силен респект към Бога. Изобщо не ми и хрумваше дори, че е възможно при цялата ми греховност и духовно несъвършенство да общувам пряко с Него.

Ходех в храмовете и слушах как професионалните контактьори четат откъси от Светите писания на скороговорка. Как мимоходом и от името на всички измолват опрощаване на греховете ни, как срещу невисоко заплащане отправят специални поименни молитви за здраве или пък за някакъв житейски успех, или освещават храната и виното по време на помени за починали хора, за чиито души „измолваме милост“...

След време се понаучих да се обръщам към Него и да благодаря за едно друго.

Най-вече за това, че Той ме търпи и все още съм жив на Земята. После осъзнах, че точно тази благодарност е малко пресилена и дори излишна. Защото Той се радва, че ни има и се радва за всеки от нас персонално.

Сетне някой ми каза, че е достатъчно всеки ден по няколко десетки пъти да изричам : „Господи, Исусе Христе, помилвай ме мене, грешника!“

Това било магическо изречение, което показва принадлежност към определена деноминация, признава единството на Бога и Сина му, признава тоталната ни греховност и измолва милост за изкупление на греховете ми чрез кръвта на Исус.

Но и това се оказа погрешно.

Моят Господ не харесва да ме вижда смачкан и унизен, въпреки многобройните ми реални грехове. Все едно родителите ти да те мачкат и унизяват за допуснати грешки.

Да ти се поскарат добронамерено – да. Но чак да те мачкат…

А и любовта на Отца ни е по-безусловна дори и от родителската обич.

Същевременно си представях моя тих вътрешен глас като шепот сред мощния хор от песнопения и славословия на висшите чинове в Небесната йерархия, а също и горещи молитви от болка или страст, които се въздигаха (именно така си ги представях, как се въздигат) към Отеца ни от милиардите човеци около мен. А тогава се чувствах ужасно неудобно, че занимавам Господ с жалките си щения.

Трябваше да минат много години, за да може един развеселен пастор от Южен Лондон да ми обясни, че имам лична линия за общуване с Бога.

И само от мен зависи дали ще я използвам.

Новината, че извън службите в храмовете аз разполагам денонощно с пряка оперативна линия с Моя Бог ми подейства зашеметяващо. Всичко друго ми се стори незначително.

Още няколко години по-късно (нали вече разбрахте, че не съм някакъв гений) започнах да осъзнавам реалността и смисъла на директната линия за общуване с Отеца ни. И да, от онзи момент, за да обработя с бавния си ум този факт, аз започнах да мисля за Отеца ни като за „Моя Господ“.

За разлика от преди, когато Той беше за мен „нашият Господ“. Тоест, преди това се виждах в Неговите очи като една незначителна и микроскопична частица от милиардната тълпа вярващи.

Откритието, че Той желае, дори копнее да си общува с всяко човешко същество във Вселената персонално и че този копнеж да го опознаем и да го обикнем включва и моята скромна личност, преобърна цялата ми ценностна система.

Дотогава имаше „ние, които непрекъснато съгрешаваме с думи, дела и помисли“, а сега бях достигнал до простичкото, но всеобхватно: „Господ ме обича“.

Да, той обича мен. И очаква аз също да го обикна!

И тогава ми просветна за най-важния въпрос в цялата Вселена: Как е възможно да обичаш някого, без да си го опознал?

Страхотен въпрос, нали?

Химията на сексуалното привличане между мъж и жена е едно, но обичта между тях е нещо съвсем различно.

Обичта, която нашият Отец ни дарява е безусловна. Тя е дар за нас, въпреки нелицеприятните неща, които Той знае за всекиго от нас. Дали обичам истински Моя Господ, ако не съм го опознал?

Изненадващо, отговорът беше положителен. Да, мога да обичам своя Господ, ако си фантазирам една горе долу приемлива представа за Него.

Примерно, благият старец от икона или пък от монументална статуя.

Друг заместител е синеокият симпатяга на 33 години с дългите русоляви коси и брада, който е увиснал на кръста вече повече от две хилядолетия.

Дори бих могъл да заместя Бога със Светия Кръст - символ на Завета с Отеца ни.

Да, мога да обикна този приличащ на някого измислен образ. Мога дори да си внуша, че Господ изглежда точно така. Нещо повече, сигурен съм, че моят Отец няма да възрази срещу тази моя представа просто защото ме обича. Но и двамата ще сме наясно, че аз не съм положил усилия да го опозная. Поради тази причина вероятно и няма да Го опозная. И няма да го обикна истински.

Което е тъжно.

Защото можеш да преодолееш насложените с векове щампи за това какво е и как изглежда нашият Бог.

Вероятно в някакво свое проявление пред човеците Той би могъл да изглежда именно така – благият старец. Само че аз многократно съм сънувал Господ.

Сънувах го с рани на нозете и на ръцете му. Сънувах го и без следите от разпятието. Но лице не съзрях. Вместо лице аз виждах ослепителна бяла светлина.

Винаги този образ.

И предполагам, че не съм единствен.

Удивително е колко мъничко трябва да си размърдаме ума, за да разберем, че Той би могъл да ни угоди и в даден момент да изглежда именно както си го представяме.

Но това няма да е истината. Тоест, образът, на който се молим, определено не съответства на оригинала. Оригиналът прилича на ослепителна светлина. Но как се рисува или извайва ослепителната светлина на Божията същност?

Отецът ни разбира защо си го представяме като благ старец, например, макар че относително с неговото време, в което един негов ден се равнява на милиарди земни години, би трябвало да предположим, че Той е по-скоро на средна възраст. А може дори да е любознателен младеж с бурно въображение, ако разбира се продължаваме да мислим за Него като за човекоподобно същество.

А дали всъщност Господ има възраст?

Впускайки се в подобни разсъждения аз полека лека взех да осъзнавам колко важно е за Моя Господ да се понапрегна и да го опозная значително повече. С ясното съзнание, че такова опознаване е възможно единствено защото Той сега вече иска от всеки един от нас индивидуално да се опита да Го опознае чрез Сътворението. С абсолютната убеденост, че колкото повече опознаваме Отеца си, толкова повече ще Го обикваме.

За Господ е важно да знае, че искаме и се опитваме да го опознаем. Индивидуално. Защото и общуването ни с Него трябва да е лично и интимно.

Значи ли това, че всеки от нас трябва да заспива и осъмва с учебниците по квантова физика и механика, с теорията за относителността или за всеобщата свързаност? Задължително ли е да учим наистина задълбочено физика, химия и биология?

Вероятно научните познания ще ни помогнат в някаква степен да опознаем и обикнем Сътвореното от Бога. Усърдието ни ще бъде възнаградено с неизбежното огромно възхищение към Делата Му, твърдят сериозните учени.

Казвам неизбежно възхищение, защото е истина, че колкото повече опознаваме Вселената на микро или макро равнище, толкова по-силно чудесата на Сътвореното ни удивляват и запленяват.

Защо, мислите, Господ ни е дал Интернет? За да се забавляваме с почти безплатното общуване в социалните мрежи с други човеци?

Вероятно и заради това.

Но да не забравяме, че първоначалната идея за мрежата е дошла заради нуждите на студентите в университетите да имат бърз достъп до библиотечната информация.

И достъпът до такава информация става все по-лесен, включително и заради внезапно породилото се желание на учените да забравят за неразбираемия си стил и език, а да се стараят да обясняват всичко на този свят възможно най-простичко.

Казано иначе, днешните деца, които непрекъснато ровят из Интернет и с лекота научават любопитни факти за Божиите творения, утре ще имат деца и внуци, които ще бъдат десетки пъти по-информирани и знаещи от тях. Така че проблемът с желанието на Бога да Го опознаем чрез Творенията Му се решава точно чрез лесния и бърз достъп до такава информация.

Но пак напомням – опознаването е личен и интимен процес.

Естествено е да споделяте своите открития за чудесата Божии с ближните си, но непременно „нашият Господ“ трябва в един момент да се превърне в Моя Господ.

Тогава шансовете за успех са сигурни.